Дъжд от бобри

ДЪЖД ОТ БОБРИ

„Мм, времето навън е чудесно, забравил съм си чадъра, а ето, че отново заваляха бобри. Прибирането вкъщи ще бъде много приятно!”, мислеше си Робокопър, докато слушаше лекции по астробиология в Магнаурската школа II. Толкова типичните за първото полугодие валежи напоследък бяха зачестили. Синоптичните прогнози за слаби превалявания набързо се опровергаха, като ръмежът от полски мишки и други дребни гризачи набързо премина в порой от бобри. Все пак беше късно лято и оставаха само няколко седмици до настъпването на зимата. Робокопър с умиление си спомняше дъждовете на Земята, макар че не можеше да отрече, че не таи особена носталгия към киселинните валежи, толкова типични за последните дни от съществуването на зелената планета. Киселинни капки още дълбаеха в металната му глава.

earth

Робокопър се беше родил в шестия месец, при това без глава и по някакво чудо беше успял да оцелее, след като доктор Хаос беше монтирал на нейно място тостер за гофрети. Впоследствие докторът получи Нобелова награда за медицина поради проявената съобразителност, определена от съвременниците като гениалност. Горките все още не знаеха какво готвеше съдбата на човечеството и неговия роден дом – великденското зайче щеше да изскочи от съвсем неочаквана „дупка”. Робокопър си припомни как децата в училище се подиграваха на металическата му глава. Както сами се сещате, именно те бяха достатъчно остроумни да измислят и прякора му – Робо. Впоследствие самият той добави думичката „копър”, поради едно откритие, което промени живота му.

Особено непоносими ставаха подигравките в часовете по физическо, където децата опитваха по всевъзможни начини да уцелят „тостера” и затова по време на футболните мачове нарочно го слагаха на вратата. Още по-неприятно беше, че когато се изнервеше, от главата му изхвръкваха препечени филийки, намазани с лека майонеза и поръсени с рогата чубрица. До този момент за Робокопър, както и за всеки нормален човек с глава от тостер, всичко беше черно и бяло, добро и зло, в хармония с принципа, че филията пада винаги с маслото надолу! С чувство за самоирония самият той подреждаше житейските си принципи в тази последователност.

Но всичко това се промени, когато същият доктор Хаос реши да замени тостера с мобилен телефон. Това породи съвсем непознати дотогава възприятия за него – полифонични звуци, 4-джи разговори, повиквания, навиквания, страхове, предразсъдъци, размисли и страсти. Робокопър се превърна в първия човек, за когото с пълно основание можеше да се каже, че има фотографска памет, съхраняваща и възпроизвеждаща спомени под формата на снимки с 5 – мегапикселова чистота. Някъде по същото време той откри, че майката природа го е дарила с още един уникален дар – способността да обича безрезервно хората, сила, която му помогна да се справи със злодеи като Човека-октопод, Октопода-човек, Материалния човек, а и временно да обезвреди Дюстабан Людемразец! Но какво беше изумлението му, когато случайно реши да добави към любимата си салата от зеле и моркови една несъвместима подправка – копъра! Тогава за първи път той изпита непознатото до този момент чувство на преливаща любов, което го накара да спасява котките на съседите си, които се бяха заклещили по дърветата и не искаха да слязат. И не спря дотам … Реши да добави към подложеното на присмех име Робо добавката-подправка „копър”. „Сега вече е завършено и с една идея по-вкусно!”, помисли той с усмивка на дисплея.

kondorion

А времето днес наистина беше прекрасно. Дъждът от бобри освежи въздуха и не пропъди на сушина по гнездата им слоновете, чието чуруликане изпълваше двора на школата и нарушаваше съкровената тишина на академичната атмосфера. Слънцето от време на време си намираше пролука през оранжевите дъждовни облаци и опашките на бобрите, напичаше кирпичените къщи на сините пеперуди, а техните напращели какавиди се пукаха под напора на тежестта им. Във въздуха се носеше ухание на цъфнали ананасови фикуси, което се засилваше още повече от освежителния дъх на бобровите капки! Тишината в аудиторията, нарушавана единствено от напевното бръщолевене на лектора, за момент се разцепи като с бухалка от топуркането на златните копита на стадо бизони, които провеждаха редовната си тренировка по ръгби. В главата на Робокопър отекна специфичното трополене на подкови по покрива, сплетен от лиани от екваториалните гори на остров Борнео. Той се мъчеше да си припомни дали беше чувал някога на Земята този неподражаем звук. Растенията, от които бяха направени повечето покриви на къщите на планетата Кондорион, бяха пренесени с последната експедиция до Земята, проведена във втората третина на годината на смокинята. Робокопър си припомняше с угризение финалните дни на зелената планета. При последния си сблъсък с Дюстабан Людемразец проклетникът успя да дръпне тапата на дъното на Марианската падина и по този начин да отвори черна дупка в центъра на Земята. Какво ви казах за заека и дупката! Оттам започна и обратното броене: 11 септември, Хитлер, Бай Ганьо, Наполеон, Златният век, „око за око, зъб за зъб”, Христос, динозаврите, Халеевата комета, Големият взрив. Времето за хората сякаш беше спряло, но всичко наоколо се превърташе назад като изтъркана от гледане видеокасета, на която беше заснет най-щастливият ден от един необикновено обикновен живот. След като спиралата на времето се огъна и прекъсна, сътворението и еволюцията започнаха отначало. Земята се осея от всякакви невиждани, ненавиждани и причудливи твари: комари, големи колкото тирове; тирове, които изземаха ролята на щурците и с тировисти клаксони приспиваха хората в горещите зимни нощи; щурци, които с монотонния глас на Кирил Маричков се заклеваха на бис пред полските свирачи; лъвове с хриле, които вървяха само настрани, за разлика от раците, които летяха във водата, заела мястото на въздуха; в котешките домакинства слугуваха кучета, а котките ревностно обгрижваха миши хралупи; вместо сиренце, в мишите хладилници хората поставяха трюфели – само гризачите не бяха напуснали потъващия кораб „Земя”. Това коренно промени хранителните вериги: антилопи разхождаха на каишка украсени с намордник лъвове, а тюлени, изнежени от излишния лукс, се гушеха в палта от кожи на бели мечки. А последните се умилкваха край предишното си основно блюдо, понеже защитеният вид на тюлените решително ги заплашваше със самоубийствени намерения.

Всичко се обърна с краката нагоре! Слънцето изгряваше откъм ядрото на Земята, а то блажено се рееше като волен чакал из космоса, превърнат от гравитацията в оризова ядка. Това се отрази на човешкото поведение. Хората развиха хронични проблеми на вестибуларния апарат. Вътрешното ухо настойчиво им шепнеше, че са делфини, които пространството върти на чеверме. Въобразяваха си, че врабците са акули, които ги дебнат както червей кокошката. Смятаха още, че прашинките около цялата какофония на Земята са планктон и започнаха лакомо да го дъвчат. Това помогна на бъбреците им да се снабдят със солидни камъни, които хората впоследствие находчиво използваха за направата на бронебойни къщи срещу вампирясалите врабчета.

kondorion2

Всички тези перипетии, парапети, съблезъби тапети и леденостудени хвърчащи ютии принудиха човечеството да потърси спасение на планетата Кондорион, намираща се в галактиката Розов телец на пет заешки крачета от Слънчевата система. Корабите, които евакуираха хората от разпадащата се на лагуни, естуари и черноземна почва Земя, бяха построени за около 50 години. За направата им използваха всички оцелели от катастрофата домакински съдове и сватбени сервизи. За сборен пункт на корабостроителния материал беше определена Австралия, шеговито наречена от съвременниците „Белканто – филиал Океания”. На временен трудов договор за хамали бяха наети сръчни кенгура. Разбира се, за сметка на това им бяха отредени каюти със самостоятелен санитарен възел и топла връзка с изкуствените оранжерии на вече готовите кораби. След продължителни дискусии най-видните умове решиха да споят отделните елементи на Ноевия ковчег със смола от черешови дръвчета сорт „Хрущялка” поради питателната й лепкавост. В края на пътешествието до „Обетованата земя продължението” хората неизбежно щяха да прегладнеят и да изпържат последните си запаси от райска ябълка в смолата от вече рухналите кораби. Какво живително разнообразие след мъчителното суровоядство!

shipВече построените спасителни кораби тържествено отбелязаха 100-годишния юбилей от създаването на Пловдивския университет, останал в историята като последния незапомнен пир. Това събитие щастливо съвпадна с рождения ден на първия и последен диктатор на планетата Султан фон Бойчо Кастров, който със замах навърши 1001 години, с една повече от дядо си Херакъл. Събитието беше отбелязано с церемония, скромно гарнирана със 101 топовни изстрела по повод случайно изобретените за него 1001 нови награди – едно неволно съвпадение. По този повод фон Бойчо откри и последната междупланетна магистрала „Таратайкия” между Земята и Марс. Всъщност след евакуацията нямаше кой да я използва, но диктаторът блестящо се защити: „Нaвремето Конфуций ми казваше, че не бива да изгаряме мостовете след себе си”, дълбокомислено заяви той пред хилядите медийни драскачи, хаотично строени в послушни редици. Речено – сторено, казана дума – изсипан в основите чакъл! Като последен реверанс към зелените организации и асоциацията „Четири лапи” (сменила названието си на „Н брой пипала” след аварията в АЕЦ „Козло-гол-буй”) фон Бойчо позволи на казанската си овчарка да глътне лентата на новата асфалтова феерия, изтъкана от бързо разграждащи се нишки за огромно удоволствие на природозащитниците.

Аплодисментите, от които избухна аудиторията, както подобаваше при приключването на лекция, изтръгна Робокопър от неговата сънна меланхолия. Разсеяни мисли затормозиха процесора му, което причини окисляване на картата за памет и драстично изтощаване на батерията. Ежедневието в школата рядко му позволяваше да се връща към спомените от миналото, но днес се случи нещо, което го накара да разгледа пожълтелите и прашасали снимки от накичените с паяжини албуми на хард диска. Не беше се чувствал така от „Великото превселение” насам.

На път за университета Робокопър изпита натрапчивото чувство за дежавю, което несвойствено премигваше на дисплея и можеше да се възприеме като получаването на 100 празни sms-а едновременно. Това чувство означаваше само 2 неща – приятелката му е забравила да си заключи клавиатурата на мобилния телефон или че край него се навърта някой от любимите му злодеи. Робокопър не пожела да обърне внимание на случилото се и оправда настроението си с променливото време – оранжевата купесто – дъждовна облачност вече забулваше слънцето и закапаха първите прещипани хамстери. Навикът да анализира поведението си и скуката от лекцията го върнаха към чувството от сутринта, а после се занизаха и спомените. Те го измъчваха и го караха да се ядосва на себе си. Променливите настроения също бяха признак, че шестото му чувство, което доктор Хаос го научи да използва, беше заработило.

Чувството за вина с тръпчив литиево-йонен привкус на носталгия прогони Робокопър от приветливата и леко претенциозна сграда на Магнаурската школа II. На излизане той си даде сметка колко значими в историята на човечеството личности бяха пристъпвали същия този праг в обратна посока. Той играеше ролята на крайъгълен камък в строежа на оригиналната Магнаурска школа и беше пренесен при евакуацията на Земята, а впоследствие съхранен в специален саркофаг със собствена атмосфера, която не позволяваше неговото разрушаване. Споменът за тези събития накара Робокопър да проумее особената отговорност, която носеше към човечеството – той също беше част от историята на прочутата школа и с основание можеше да се гордее с факта, че участваше в нейното написване. Този своеобразен ангажимент превръщаше спасението на човечеството в негова съдба, която той рицарски приемаше.

portalНа път за вкъщи неговата разсеяност не му позволи да обърне внимание на проливния дъжд от бобри и не даде възможност на освежителния му порой да форматира и преподреди картата с памет. Изведнъж си даде сметка, че нещо не е наред. Той забеляза някаква натрапчива промяна в познатия маршрут до квартирата, където живееше с приятелката си и с хазяйката – бивша учителка по латински език с напевното име Латинка. Изпита силното раздразнение на човек, който търси гаечен ключ номер 1/33, заврян през цялото време в багажника на конската му талига, при това влачена от личния му тибетски як по скоростната отсечка Котел – Айтос. Слонските хралупи се бяха изпълнили с прозрачна зелена течност, която подобно на сладникав парфюм му навяваше далечен спомен за познат образ, чиито контури бавно изплуваха в съзнанието му. Робокопър забеляза, че на местата, където бяха паднали по-едри боброви капки, никнеше магданоз. Във въздуха се носеше специфичният мирис на конско мазило за изкълчени глезени, хармонично примесен с воня от разлагащ се бамбук, напоен с грес. Робокопър автоматично разчете в тези знаци почерка на Дюстабан Людемразец. Изведнъж почувства как съзнанието му се отделя от тялото, сякаш губи обхват и получава мил СМС, че е забравил да плати месечната сметка на мобилния си оператор. Помисли си, че отново участва в толкова типичните за него срещи от петия вид с извънкондорианци, които често влизаха в контакт с него. Разбира се, връзката се осъществяваше с любезното съдействие на Глопитбул, чието лого неизменно стоеше продуктово-позиционирано на дисплея на Робокопър. Компанията снизходително таксуваше този тип телепатични комуникации на цената на един градски разговор. След като фирмата заедно с конкурента си Шменти-капелтел установи олиго-идиото-безпол върху пазара на мобилните, недвижимите, раздвижените и мързеливите услуги, жителите на Кондорион излязоха на мирен гладен протест. Разбира се, компанията излезе с оправданието, че високите цени стимулират хората към развитие на безплатните способности за извънтелесни преживявания и разговори на телепатично ниво.

Очакванията на Робокопър обаче не се оправдаха. След като се опомни от преживяното, той се изправи на крака, изтупа звездния прах, полепнал по шлифера му и обезпокоено се огледа. Какво беше учудването му, когато осъзна, че не се намира на Кондорион, която примамливо трептеше под краката му! Направи някои измервания с шублера, изследва разположението на звездите и позицията на Марс спрямо Слънцето и си припомни значимия факт, че шуреят на първата му братовчедка по чичова линия от страна на пълно осиновената му мащеха има имен ден. Това му помогна да проумее, че се намира на един от главните спътници на Кондоринон – миниатюрната планета Тигрова какавида. Повърхността й блестеше от живи диаманти във формата на миди, обитавани от оригами дракони от червена оризова хартия, които издишваха розово масло. Само тук-там на фона на равния хоризонт се очертаваха стърчащите силуети на доматени дръвчета, по които кокетно висяха нарове с цвят на патладжан. Еднообразието на тази картина се нарушаваше от ярко сияние, което отдалеч напомняше входната врата на басейн с шестоъгълна форма. Когато се приближи до него, Робокопър разбра, че това е портал – последен и единствен шанс да се върне обратно на Кондорион. Колкото повече се приближаваше, толкова по-ясно различаваше очертанията на неуловима сянка, стаена в касата на портала. Тъмният силует принадлежеше не на кой да е, а на самия Дюстабан Людемразец, който беше телепортирал Робокопър на Тигрова какавида. По всичко личеше, че ще се развихри един от редовните им сблъсъци. Робокопър за пореден път се убеди, че сетивата му не го бяха подвели.

-      Робокопър, стари друже, ето, че отново се срещаме – заломоти Дюстабан с неприятния си глас в типичния философско-гангстерски стил на гаднярите от екшън-трилър-драма филмите.

-      Какво искаш, Дюстабане? Дошъл си да разрушиш новия дом на човечеството, както направи със Земята ли? – отвърна ядосано Робокопър, а цветният му дисплей започна да позеленява в стил първата версия на Уиндоус 3.11.

-      Робокопър, не бих се справил толкова добре без твоето ключово съдействие! – заяде го Дюстабан, намеквайки за случая с Марианаската падина.

-      Стига празни приказки – отговори Робокопър на провокацията, – този път няма да ти се размине и ще си платиш за всички злини!

-      Поживем, увидим! – закани се многозначително Дюстабан. Този израз от обучението в Руската гимназия беше любим на всички бивши, настоящи и бъдещи ученици и учители. Тогава се записа в паралелката за изучаване на испански език, но далечната му цел беше латинският. След това възнамеряваше да се посвети на окултните науки: черна магия, спиритуализъм и други подобни сложи думи. Страстта му към отвъдното го тласна в Мрака, където замести своя лидер Дърта Вежда. А пък онзи от безкрайното пушене на „Арда качак” го пипна астмата. Дюстабан с неохота прие високия пост в йерархията на злодеите, защото беше видял във фейсбук пирамидална антена с накацали върху нея слонове. Гледката не беше особено окуражителна. Анонимният кретен, качил снимката, беше намерен с циментиран член на дъното на река Марица.

Впоследствие Дюстабан започна да призовава демони, лошите версии на братята Сам и Дийн Уинчестър, да използва прокълнати предмети като горнището на Памела Андерсън от хоръра „Барбекюристи на ада” и да събира пера от умрели лебеди. След съответното заклинание те щяха да му дадат сила да измъкне тапата на Марианската падина и самодоволно да възкликне: „Вапцахме я!”

Дюстабан Людемразец беше изопнал цялото си зловонно туловище над Робокопър. От устата му течеше необработена грес от излапаните на обед механични хлебарки. Тя капеше по дисплея на Робокопър и запълваше с котлен камък иначе здравите му пиксели. Дюстабан носеше бял гипсов потник, под който се подаваше затлъстяло розово тяло, осеяно с буйна бамбукова растителност. Пандите, които живееха в джоба на сивия му суичър, лакомо я изяждаха. Краката му бяха натъпкани в джинси, чиито крачоли се пукаха по шевовете, а от тях се подаваха страдащите от окопна болест бедра. Намазаните с конска мас и вечно изкълчени глезени лениво се тътреха след него. Лековитата лой притъпяваше болката, а плувналите в очите корабчета корабокрушираха. На фона на това разглезено тяло подобно оазис сред пустинен пейзаж някак неочаквано изпъкваше красиво и ухажвано лице, нещо средно между Брад Пит, Хавиер Бардем и един все още неиздаден писател. Само това лице с приятния си анфас и добре дегизирано тяло беше в състояние да извърши толкова злини. Върху него изобщо не се изписваше мъчителната агония, която изтезваше туловището – мотор на множество злодеяния. Сякаш то имаше свой собствен живот и обитаваше един въображаем свят на наслада, щастие и любов към човечеството. На друго мнение обаче беше затлаченото от злъч и жажда за мъст сърце, което тънеше в собствен сос от поквара и дъх на гнило. Робокопър нямаше да позволи на лъжовния лик да го разубеди да унищожи веднъж за винаги своя изконен враг.

kakavidaНачален гонг за сблъсъка изигра алармата, която трябваше да напомни на Робокопър за поредната доза витамини. Двамата хипопотами се вкопчиха един в друг като пехливани на кален тепих. Дюстабан се опитваше да прецака настройките на тъч-дисплея, но единствено успяваше да го погъделичка по мазола и да туитне някакви нечленоразделни знаци на патагонски. Робокопър даваше сериозен отпор. С писеца на мобилната си глава, който сръчно вадеше от ухото, той нагло бъркаше в очите на Брад Пит и нахално човъркаше ноздрите на Хавиер Бардем. Това накара Дюстабан да кихне и да изплюе топка косми от панда. Разгорещените боричкания бързо изчерпваха запасите от копър на Робокопър и той все повече отслабваше. Изгледите не бяха обнадеждаващи – Дюстабан щеше да го смачка с огромното си тяло.

fightРобокопър агонизираше и в паметта му се възраждаха забравени забавни образи от далечното детство под формата на ММС-и. Припомни си как по време на раждане за малко не нокаутира доктора, докато го тупаше по дупето. Спомни си още и операцията за монтиране на тостер вместо глава, подигравките на децата, първата кола, която управляваше инфрачервеният му порт и скъпата мобилна целувка на първото му гадже. Още чуваше продължителните разговори с баща си, с когото откриваха нови математически зависимости с прекрасни имена – Закон за 110-те, Зависимост на петицата, Ботев процент и прочие, съветите на майка си, които го направиха син на годината, беседите с доктор Хаос, които развиваха свръхестествените му сили. В съзнанието му внезапно изникна, цъфна и върза един съвсем скорошен разговор с „доктор, ох, люти” (така го наричаше поради лютивия привкус на литиево-йонни батерии, с които периодично го зареждаше). Хаос монотонно му разказваше нещо за спътниците на Кондорион, което той не следеше с особен интерес. Когато обаче му заговори за Тигрова какавида, любопитно наостри говорители, както навремето баба му остреше слухово апаратче по време на кубинските сапунени сериали. Планетата имала неизчерпаеми запаси от копър, разказваше Хаос. За тяхното извличане обаче трябвало три слънца в галактиката да се подредят в една линия и на Кондорион да валят бобри и да чуруликат слонове. Жестоките вибрации предизвиквали напуквания на повърхността на Какавидата, от които изпълзявали гъсти пасажи планктон с фини частици копър. В момента на сблъсъка фатално липсваха слонските чуруликания. Горките слонове, настинали от ледения бобров дъжд, тъжно подсмърчаха в хралупите и жадно гълтаха конски дози „Слондрекс-макс-птичи-грип”. За късмет на Робокопър обаче алармата отново щеше да звънне и да му напомни за витамините, които винаги пропускаше да изпие, а после неизбежно забравяше. В решителния момент той превключи тона на звънене на вибрация, алармата изпищя, хипоталамусът щракна, а земята под главата му пращеше, докато Дюстабан все по-силно го притискаше. Изведнъж двамата потънаха в гъст облак планктон. Когато мъглата се разсея, ролите се смениха. Зареден с нови сили от копъра, просмукал се през ЮСБ-входа му, Робокопър гневно яздеше Дюстабан и му прилагаше железни хватки.

Развръзката наближаваше. Най-после Робокопър реши да довърши веднъж за винаги отвратителния изверг. Но заедно с погълнатия копър нарастваше и вселенската му любов, а омразата се топеше. В един момент това чувство изпълни цялото му същество и обхват от благородни честоти завладя сърцето. А злодеят ликуваше. И тогава Робокопър реши да разруши портала (единствения път назад) и повече никога да не се върне на Кондорион. Може би битката между добро и зло ще продължи вечно, но поне далеч от хората, които няма да страдат несправедливо. А може би Робокопър ще победи и ще засее зрънце копър дори в тази крепост на злото. Само времето и световните запаси на мастило ще покажат.

Конец!

 

Comments or questions are welcome.

Цвете

3Имало едно време един монах на име Йосиф Камел, мисионер на християнството и надеждата по света. При едно от многобройните си пътешествия той се натъкнал на девствена поляна, осеяна с най-красивото цвете, което някога бил виждал. Монахът останал запленен от съвършената форма на цвета му, красотата на неговите восъчни листенца и целия тайнствен ореол, който опасвал магическото място. Въпреки строгото отрицание на материалния живот и въздържането от всякакви естетически чувства, които отреждала църквата за един мисионер на религията, човекът решил да пренесе растението в родината си и тайно да го отглежда в килията си. Много несгоди съпътствали пътешествието му обратно, но той успял да донесе невредимо тайнственото цвете у дома. Скрил го от братята си в манастира и започнал тайно да се грижи за недостъпната восъчна красавица.

След един изнурителен ден на полето монахът се оттеглил в килията си с надеждата да се порадва на цветето, което да го зареди с нови сили. Колко голямо било страданието му, когато видял, че растението е повяхнало и безвъзвратно изгубено! Монахът посърнал, а братята му недоумявали каква е причината за печалното му настроение. Къде се е чуло и видяло монах да страда от разбито сърце?! Въпреки отчаянието си, решил да се завърне догодина на онази приказна поляна, за да потърси погубената си любов.

 

Чудният оазис стоял все така непокътнат и монахът се добрал до бленуваното кътче от Райската градина. Злощастната история обаче се повторила – занесъл цветето в килията, грижил се за него, но своенравната красавица отново загинала. Любовта към Бог и светото делото не позволявали на монаха да напусне манастира и да заживее в лелеяната полянка. Така всяка година той се завръщал в Обетованата земя, вземал едно цвете, което умирало щом го донесял вкъщи.

 

Приключенията на монаха се прочули по цял свят и се превърнали в символ на неспирното търсене и надежда на човешката душа, а тяхно олицетворение станало цветето – Камелия.

 

Отчаяние от несподелена любов обзело монаха, но опитите да съхрани магическото цвете не стихвали. Макар да бил човек на религията, образът на красавицата го обсебвал все повече и той не искал да я пусне да си отиде.

 

Господ видял тъгата на покорния си слуга, решил да го избави от тежкото бреме и да го награди за предаността. Когато за пореден път монахът стигнал до полянката, се случило нещо удивително. Озовал се насред езерото от камелии, той се огледал наоколо като в просъница и що да види? Едно прелестно момиче се смеело, късало цветя и плетяло чуден венец, който закичвало в златните си коси. Била досущ като цветето. Монахът я зърнал и мигновено се влюбил с онази страст, която била колкото забранена, толкова и неустоима.

 

Приел случилото се като дар Божи, решил да захвърли монашеското расо и както Адам, да се заживее с Ева в Едемската градина. Той и кралицата му Камелия заживели щастливо и безгрижно, далеч от суетата на света.

 

Съдбата обаче била приготвила още нещастия за монаха. Камелия се разболяла, загубила блясъка в очите си и също както била дошла, така и си отишла от този свят. С нея се стопила и градината с восъчните красавици. Монахът останал завинаги в това забравено място да лекува разбитото си сърце. Цветето сега пониквало единствено в приказния свят на сънищата му.

В живота на всеки мъж се случва да срещне една Камелия, която безрезервно да обича. У нея е силата да го дари с вечната си любов или да го направи най-нещастния човек на света. Рано или късно всеки я среща. Казват, че никога не забравя името и лицето й, което толкова приличат на онова цвете…

Comments or questions are welcome.

Сън

4

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

В търсене на музата оставяш ме прикован,

Красиви думи да търся в самотния таван,

Взирам се в него, той нахално ми се присмива,

А сънният унес твоите клепки закрива,

Смут и бунт бушуват навън,

Далеч от тях предавай се на спокойния сън,

Спи и сънувай живот като на бал,

Прегърната в танц с любимия ти крал,

Но помни, че не всичко е блян далечен,

Утре може да e твоят ден уречен!

Comments or questions are welcome.